понеделник, 20 април 2009 г.

СПОМЕН ЗА ПЛОВДИВСКИЯ МИТРОПОЛИТ + БОРИС


Ц Е Н А Т А НА С Л У Ж Е Н И Е Т О

„Можете ли да пиете чашата,която Аз пия,или да се кръстите с кръщението,с което аз се кръщавам?”
( Марк. 10:38 )



Никой не трябва да се стреми към ръководна длъжност в Божието дело,ако не е готов да плати цена по-голяма от тази,която са готови да платят неговите съвременници и сътрудници.Истинското духовно лидерство винаги налага тежък данък върху цялата личност и колкото по-резултатно е служението,толкова по -висока е цената.Започнах с тези думи,защото мисля че когато говорим за Пловдивският Митрополит Борис,неминуемо трябва да имаме в предвид две неща : саможертвата на един отдаден изцяло на Църквата духовник и цената на епископското служение,която дядо Борис Пловдивски осъзнавайки изцяло плати.Сега пред белият лист се връщам назад в своите спомени свързани с този благ и обаятелен духовник,който остави не само спомени в съзнанието ми,но и положи отпечатък в сърцето ми за цял живот.
И Бог,и хората постоянно търсят водачи в различни сфери на християнското дело,в Църквата.В писанието често ни се показва как Бог търси определен вид човек.Не хора,а човек.Не група а един. „Господ си потърси човек според сърцето си”(І Царст.13:14).Както Писанието,така и историята на Църквата свидетелства,че когато Бог намери човек,който да отговаря на Неговите духовни изисквания,който е готов да плати пълната цена на служението,той го използва до краен предел,независимо от неговите слабости.Такъв един човек бе Пловдивският митрополит Дядо Борис. Духовник който привличаше към себе си ,всички които плахо пристъпяха през вратите на храма.Хората го обичаха,търсеха подкрепата му,искаха благослова му,имаха нужда от молитвите му,и естествено го наричаха с онова величествено и същевременно обикновено „ Дядо Борис”,което отваряше сърцата им,за да приемат в тях словото на обичаният от всички митрополит на Пловдив.Спомням си зимата на 1997 година.Времето на гражданското недоволство.Напрежение което до краен предел обземаше хората в Пловдив,в цялата страна.Безпътицата,глада,унижението изкара хората на улицата.Не просто да протестират,а да потърсят нов път,за едно ново съществуване на семействата си.Добро бъдеще за децата си.И да скъсат окончателно със богоборният,атеистичен комунистически режим,който бе опропастил държавата.В онези мигове на хората им бе нужна вяра,молитва,за упование.Някой трябваше да им даде това упование,да ги подкрепи,да ги поведе........Площада на гр.Пловдив бе изпълнен до краен предел.Погледите бяха обърнати в различни посоки.И в един миг го видяха,той бе дошъл” сред своите си”.Премина през тълпата,докосвайки и благославяйки всеки който искаше да се допре до него.Пловдивския Митрополит Борис.Около него бяхме ние църковниците,неговите духовни деца.Няма да забравя очите на този човек,който бе видял ужасите от човешкото страдание в лагерите на смъртта.Мислите ме водеха в онези злокобни години,когато за вярата,за патриотизма,за истината се заплащаше със страдание и смърт.Време досущ приличащо на първите векове от историята на Христовата църква.Мислех си,какво бе видял дядо Борис?Как е възможно да издържи човек психически в една такава ситуация.И каква сила се иска за да бъдеш упора на обезнадеждените,заобиколен от смърт и страдание.....Знаех че тя е част от цената която всеки ден се плаща.Мисля че на пътя на духовното служение стои един кръст,на който духовникът трябва да се остави да бъде окачен.Изискванията на небето са безусловни.” Той даде живота си за нас.Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.(ІЙоан3:16)Доколкото ние позволим на Христовия кръст да ни променя,дотолкова възкресения живот на Христос ще се изявява чрез нас.”Така че смъртта действа в нас,а живота във вас.”(ІІ Кор.4:12).Ако избегнем кръста,ще изгубим духовното си служение.”който иска да бъде пръв между вас,ще бъде слуга на всички.Защото наистина Човешкият Син не дойде да му служат,но да служи и да даде живота си откуп за мнозина”.(Марк .10:44-45).Онези от нас,които Бог е определил за отговорни постове в Своето дело,трябва да се отличават с готовност, да изоставят личните си предпочитания,да жертват законните си и естествени желания в името на Неговото царство......Поглеждайки очите на Владиката,видях сълзи.Сълзите на състраданието.Сълзите на самотността.Мисля че същността на жребия на духовния водач е самотата.Той винаги е начело на останалите.Дори и да е най дружелюбния човек,той трябва да е подготвен да извърви пътя си сам.” Сега вече нямам никого освен Бог” Казва свети Йосиф Петроградски при избора му за митрополит....Владиката дядо Борис,плачеше и състрадаваше заедно със всички на пловдивският площад.Стана ми страшно!Ще има ли сили,да отговори на очакванията на тези хиляди погледи вперени и очакващи от него помощ,си мислех.Влязохме в общината.Изкачихме се по стълбището,за да влезем в голямата заседателна зала,която имаше тераса гледаща към площада.Вън бе страшен хаос от човешки викове.Усещаше се напрежение във въздуха.След кратки разговори и приготовление владиката дядо Борис,положи върху раменете си символа на епископската благодат,омофора, и излезе на терасата.И още по страшно бе как цялата многохилядна тълпа от хора,старци,мъже,жени,деца,утихна,очакваща.След адския шум,тази тишина стана още по страшна.Това общо мълчание бе разцепено от думите на дядо Борис: „ Не бой се малко стадо....” Виждах с очите си как думите попадаха в сърцата на хората отдолу,покълнваха,заживяваха.За минути дядо Борис,се превръщаше във духовния водач,на десетките хиляди,наоколо.Те го бяха пуснали да влезе в сърцата и съзнанията им,защото имаха нужда от него.Думите му свършиха,той слезе долу при протестиращите,премина през тях и сам заедно с нас църковниците тръгна по замръзналата централна улица.В миг чух десетки хиляди стъпки за себе си.Страх ме беше да се обърна и да видя случващото се.Хората тръгнаха след духовния си водач,вярвайки му безпрекословно,обичайки го истински,готови да защитят вярата и човешкото си достойнство.....Дядо Борис се бе превърнал в истински духовен водач.А той,духовният водач не се създава чрез избори,назначения или чрез други хора.Бог създава водачите.Заемането на духовен пост не прави човека ръководител.Религиозните постове могат да се раздават на епископи,но не и духовната власт,която е същността на християнското водачество.Тя идва,често без да бъде търсена,до хора,които по-рано в живота си са се оказали достойни за нея чрез духовност,самодисциплина,способност и трудолюбие.Хора които са се нуждаели от повелението:”А ти търсиш ли за себе си големи неща?не търси”и вместо това са се стремили първо към Божието царство.Духовното ръководство е работа на Св.Дух и се дава от Бога.Когато търсещите му очи се спрат на достоен човек,той го помазва със Св.Дух и го отделя за специално служене( Деян.9:17,22:21)
Пловдивският митрополит Борис си отиде от тази земя,скромно,с голяма болка за Църквата,която страдаше за Истината.Остави не само спомен за истинско епископско служение,но и завет за следване и защита пътя на истината,до край, заради Христа.
Църквата е преживявала голям подем винаги когато е била благославяна със силни духовни ръководители,които са очаквали и са опитали присъствието на свръхестественото в своето служение.Липсата на такива хора е симптом на болестта,от която Църквата днес страда.Кънтящите гласове,които се разнасят от амвона,разпространявайки влиянието си по цялата земя,са останали ужасяващо малко.В един обхванат от пожари свят, гласът на Църквата се е превърнал в жалък шепот.Задължение е на всички нас чрез спомените за големите църковни водачи,и пазене паметта за тях,да направим всичко възможно,за да се предаде факлата на духовното лидерство в ръцете на младото поколение.

Няма коментари:

Публикуване на коментар